Ще прочетете трогателната изповед на Дядо Георги Тошков, оцелял по чудо, по време на Баташкото клане – 1876 година.
,, Дядо Георги Тошков бе запазил подлудяващи спомени за страшния ден 2 май. Той не можеше да разказва за това спокойно – говореше, а сълзите сами бликаха от отворените му очи, та на тези, що го слушаха, ставаше страшно. В тоя плач имаше нещо очистващо, той идеше от дълбината на старческата душа, възкресяваше дивата истина за голямата беда – очите, които бяха видели, трябваше да изплачат всичко. “
” Ето какво разправи старецът за своето спасение: “
„Бяхме пет братя. Най-големият бе на 12 години. Аз бях след него. Като започна клането, майка ни каза да легнем по очи на земята и да турим ръцете си отстрани, за да не виждаме нищо. По-нататък аз не знам що е станало и колко време съм прекарал така. След един или два дни дойдох на себе си в ръцете на енимахленеца Севди Пехливан. Той бе дошъл втори път да обира мъртвите: изровил ме между труповете, за да ми съблече дрехите, а аз съм дошъл в съзнание. Живота си дължа на двата ката дрехи, с които майка ми ме бе облякла, защото се бяхме приготвили да бягаме. Като лежах, аз се бях сгушил така, че дрехите покриваха врата ми. Ятаганът бе пресякъл дрехите и врата само донякъде, без да ме убие. ( Действително на врата си дядо Георги имаше два големи белега от нож. )Убиецът се усъмнил в сигурността на удара, та ме бе цапнал с ятагана и по главата, но и тоя удар се бе изплеснал, та не беше смъртоносен. Понеже бях потънал в кръв, Севди ми заповяда да отида на реката да се умия. Като извърших това, той ме попита:
– Ако видиш баща си, можеш ли да го познаеш?
– Мога – му отвърнах аз.
– Аз ли съм баща ти?
– Не си – отговорих му.
Тогава той ме изпсува и вдигна ятаган да ме заколи. Аз прибързах, та казах:
– Ти си баща ми.
Той прибра ятагана и ме взе със себе си в Ени махала, където заварих още три-четири батачанчета…“
Признанието е поместено в историческия очерк за Батак „ През кръв и пожари“, чийто автор е Тр. Керелов. Нашата история е славна, пълна с величави подвизи, грях е да не я познаваме и възвеличаваме.
